„Кьосев насочва вниманието към структурната некомпетентност, отглеждана в българската журналистика, а Енчева посочва като съществена причина за проблема занемареното образование и безотговорността на преподавателите“, отбелязва прозорливо Ангел Игов.

Да, разбира се, че са прави. В някаква степен. И е факт, че много от „момиченцата“ се появяват изневиделица там, където не им е мястото, т.е. отразяват теми, с които не са запознати… Думата „симулация“ обаче няма място тук, защото проблемът е друг – претоварване.

Никой не пита „момиченцата“ дали имат избор, или просто главните им редактори им казват да свършат нещо от днес за вчера, защото няма кой друг да го направи. Никой не знае, че „момиченцата“ се специализират в „запълване на дупки“ – отразяват събития като „Банкер на годината“, „Полицай на годината“ (в извънработно време, което по никакъв начин не се компенсира) или пък да следят агенциите до 23ч. вечерта… Извъднъж се оказва, че „момиченцата“ са наети да следят един ресор, а пишат за десетки други…

Никой не пита „момиченцата“ дали не се скапват от работа, дали не се изхабяват, пишейки машинално текстове и тичайки от едно събитие на друго… Никой не отразява факта, че не им остава почти никакво време за личен живот, още по-малко за уроци по португалски или курсове по Adobe InDesign.

Никой не ги пита дали не правят компромис със здравето или със зрението си, за да набаят парите за наема!

От позицията на момиченце, завършило „толкова много образования“… и специализирало в Копенхаген, смея да твърдя с ръка на сърцето, че има безкрайно читави „момиченца“! Само дето са [сме] (бели) робини в огромната месомелачка, наречена медии.

Ще питате защо не си потърся друга работа, защо не се издърпам сама за косата и не се избавя от Ада… Търся си. Вече доста месеци си търся… Впрочем… повечето мои колеги го правят… Почти никой обаче не иска да наеме когото и да било с по-малко от 3 години стаж… в каквато и да било област. Oще по-малко пък са онези, които въобще се обаждат за интервю за работа.

Наздраве, господа! Да пием за „свободните медии“… и „коректните“ работодатели!

П.П. Моля, не ме разбирайте погрешно. Въпреки че все по-често мрънкам, аз харесвам работата си. Все още ходя с желание в офиса и има малки неща, които ме мотивират. Но горчилката понякога идва в повече…

П.П.2 Едно момиченце води тиха война. Едно момиченце има късмет, ако произведе две собствени новини за деня и поне една от тях е на челно място… Просто, за да я види някой и да има полза от нея.

Какво знаете вие за „момиченцата“, господа? Нима не знаете, че те не са само „момиченца“?

П.П.3 Незнайно защо се сетих за аналогия с Шехерезада, която трябва да разказва приказки, за да запази живота си… Това ще го помисля още.

–

* Публикацията е преработена.

(А, да, забравих да кажа,  че с Яна сме колеги от Университета. Учехме „Печатни медии“ заедно. Имахме дори един и същ научен ръководител… ;))

Идеята й бе да дава нов живот на вече забравени вехтории – да рециклира стари материали, като прави чудеса от тях – обици, чанти, картички, дори часовници от стари грамофонни плочи.

Изуми ме най-вече начинът, по който смята да промотира онлайн магазина си – със социално полезни дейности.

Сайтът започна да се развива още по-главоломно, след като бяха привлечени и други автори, които правят нестандартни творения – обици от анасон и сушена целина, брошки от вълна и ципове, пръстени от речни камъни и миниатюрни висулки от полимерна глина.

Вижте сами!

• Mae West’s face which could be used as a surrealist apartment, 1934-1935; (The idea was „reused“ by bulgarian copywriters…)
• Cover of Minotaure magazine, No 8, 1936;
• Venus the Milo with drawers, 1936;
• The invention of monsters, 1937;
• The enigma of Hitler, 1937;
• Shirley Temple, the youngest sacred monster of contemporary cinema, 1939;
• The face of War, 1940;
• Soft self-portrait with fried bacon, 1941;
• The tomb of Juliet, 1942;
• Geopolitical child watching the birth of the New Man, 1943;
• Atomica Melanholica, 1945;
• The temptation of Saint Anthony, 1946;
• Galatea of the Spheres, 1952;
• Portrait of my dead brother, 1963;
• Gala’s castle at Pubol, 1973;
•  The Swallowtail, 1983 (Two years before I was born, Dali painted his last painting);

• Un Chien Andalou, 1926 (The idea was „reused“ by the director of „Obseben„);
• (Destino, 2003)

]]> http://despateva.wordpress.com/2012/01/02/simply-dali/feed/ 0 Пътева http://despateva.wordpress.com/2012/01/01/%d1%80%d0%b0%d0%b2%d0%bd%d0%be%d1%81%d0%bc%d0%b5%d1%82%d0%ba%d0%b0-%d0%b7%d0%b0-2011-%d1%82%d0%b0/ http://despateva.wordpress.com/2012/01/01/%d1%80%d0%b0%d0%b2%d0%bd%d0%be%d1%81%d0%bc%d0%b5%d1%82%d0%ba%d0%b0-%d0%b7%d0%b0-2011-%d1%82%d0%b0/#comments Sun, 01 Jan 2012 18:38:08 +0000 Пътева http://despateva.wordpress.com/?p=3318 Continue reading →]]> Правя това за трета поредна година. Опитвам се да си дам сметка за разни неща, които са ми се случили… и да преценя докъде стигат деструктивните ми мисли и деяния… Все още не съм наясно дали има полза от това…

Годината: натоварена и изпълнена с емоции;

Книгите: „Физика на тъгата“ на Георги Господинов; „Човешкият цирк и Крикор Азарян“ на Димитър Стайков и „Хомо голгота“ на Адам Георгиев;

Филмите: Sleeping beauty; Midnight in Paris и Pina;

Филмов герой: Ларс от Lars and the real girl, нищо че филмът е от 2007г.;

Порното: „Във Френската национална библиотека се намира най-големият архив от порно,  показващ човешката мания по секса във всякакви форми.“  Из „Секс в минало време“ от Andy Round/ TCS, превод Велина Василева;

Най-слушано: Adele, Neville Peter и Jessie J;

Пиесата: И в един такъв прекрасен момент осъзнавам, че почти не съм ходила на театър тази година… „Реквием“;

Пътуването: До Тевно езеро и обратно. Кучешки студ и возене с лифт! :)

Хората: Все по-лицемерни и досадни;

Epic FAIL: Злополучно блиц интервю с Иван Костов…;

България: окаяна – манипулиран вот, купени избори, подслушване, АЕЦ „Белене“, шистов газ, магистрали, мизерстващи хора…;

Светът: Египет. Арабската пролет, култура и любов в сърцето ми…;

Приятелите: незаменими;

Аз: Освен, че не вярвам в брака, осъзнах, че не мога да вирея във връзка…

„Никое животно не прави така.“ Г. Г.

П.П.

• Спомен за издигане на гробници, в които да погребвам колорадските бръмбари, които собственоръчно съм убила…
• За малко да подпаля колата на баща ми…
• „до-говорено“ четене…
• Заветът – българо-мохамеданка и християнин.

П.П. Любопитно е, че откривам фрази, които са ми присъщи и детайли,  които са част от живота ми…

П.П.2 Най-странното нещо – малко преди с  Г.Г. да приключим разговора си за „Физика на тъгата“, от небето паднаха няколко капки, приличащи на мастило…  Една от тях падна на главата ми, а останалите върху белия лист с въпросите за интервюто… Сякаш не за да сложат точка, а по-скоро многоточие (продължение) на разговора…

„Ето това наричам знак и откровение (…). Хората не си дават труда да четат знаци.“ (с. 173)

Самият Г.Г. сподели, че непрекъснато му се случват подобни странни неща…