Пенсионерски клуб

Част първa

В петък вечер, всички интернационални студенти се събрахме за традиционна датска вечеря в Café Petersborg. Имаше една дребна подробност обаче. Трябваше да се свържа с новата си менторка, с която все още не се бях виждала, и да я поканя да се присъедини към happening-а. Идеята беше датчани (т.е. всички mentor- и) и интернационални студенти (всички т. нар. mentee- та) да се съберат заедно.

Писах на Анне. Тя отговори, че напълно била забравила за това събитие, но че ще направи всичко възможно да се присъедини.

Не след дълго ми писа испанецът, с когото споделяхме един и същ ментор преди време. Каза ми, че досега не е успял да се свърже с Магнъс и не знае дали въобще ще може да го открие. Реших да взема инициативата в свои ръце и да се опитам да помогна на испанца, но не бях съвсем обнадеждена, имайки предвид, че бившия ми… (и негов настоящ) ментор не отговори на последните два e-mail-а, които му изпратих. Писах му. Той отвърна, че ще бъде в New York през следващите две седмици и няма да може да се присъедини към нас на вечерята. Препратих информацията на испанеца, а той предложи да се видим на чаша кафе в деня преди прословутата вечеря. Съгласих се.

Имах лекции до 14 часа в четвъртък, а трябваше да се видим в 15. Отидох да хапна в столовата, която, естествено, няма нищо общо с тези в България, още повече, че има wireless internet.  Тъкмо привършвах, когато един колега (датчанин) от курса ми по Феноменология, се зададе с чаша вода в ръка. Беше седнал на друго място, но щом ме видя, попита дали може да седне при мен. Разбира се! Дотогава не бях имала възможност да говоря с него, а е трудно да не го забележи човек, защото непрекъснато задава въпроси по време на лекции… А и не е толкова отблъскващ, колкото останалите датчани. Хаха.

Името му е Киан. Студент по философия. Има осанка на философ! Русокос, но с рижава брада. Беше награбил някакви книги от библиотеката. Хайдегер… Говорихме за какво ли не – философия, история и езици. Рядко ми се случва да говоря много, особено с непознати, но се почувствах много комфортно в компанията му. Явно несъзнателно успя да ме предразположи.  Разказа ми една доста интересна история, свързана с това как се е запалил по философията. Почудих се как може да е толкова открит към човек, когото познава едва от 5 минути.

Не усетих как отлетя времето. Беше станало време за моята среща с испанеца. Признавам, че с неохота се сбогувах с Киан и се отправих към главния вход на столовата, където трябваше да се видя с Рандал (испанеца). Не можах да видя никой, който да носи черна раница с карабинери по нея. Чаках половин час и тъкмо се бях насочила към метрото, решила, че ми е вързал тенекия, когато Рандал ми се обади.

Рандал: Desislava, where are you?
Аз: I just left…

Оказа се, че е чакал на друг вход на столовата. Когато го видях лице в лице… Стори ми се някак странно, че този човек е испанец, защото не приличаше на такъв! Има излъчнане на индианец с гарваново черна коса, подстригана до раменете, облечен в спортни дрехи, а очите му са леко дръпнати. Имаше кафеникава кожа. 

Английският му е ужасен, но все пак разговорът протече доста гладко. Говорихме за датчаните и студенината им, за афинитета им към скъпи, маркови дрехи; за туризъм, икономика, курсове и тем подобни.

Следва продължение…

Advertisements

One thought on “Пенсионерски клуб

  1. дъртОфелии сме вече, пътева :)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s