Смешна автобиография

Saturday, May 24, 2008

Баща ми срещнал леля ми Катя (първа братовчедка на майка ми), което не било толкова необичайно, защото живеели от двете страни на една и съща улица. Харесал я, но тя нещо му се дърпала… На един рожден ден го запознала с нейно величие г-ца Снежана (майка ми), и той, г-н Радослав, по прякор Бесния, намерил нов смисъл в живота си. Вероятно този смисъл е бил дългата, лъскава кестенява коса на майка ми, а не толкова острият й, стърчащ нос, който, за мое най-голямо злощастие, съм наследила и аз! По нашия край казват, че „Кусътъ прай жинътъ!“, което в превод ще рече – „Косата прави жената!“.

Както може да се очаква, родителите на майка ми никак не одобрявали евентуалния зет, защото си били харесали друг кандидат – някой си Станчо, чийто покъртително-отвратителни снимки съм виждала и аз. Майка ми обаче, тропала с крак – щяла да се жени за Бесния! Чакали я да навърши 18 и я оженили за татко, въпреки че тя била твърде „глупава“ (нейни думи), за да осъзнае какво точно й се случва. Минало свършено… След около година и нещо съм се родила аз – Малкото Бесниче. Единствено дете. Така твърдят поне, ако разбирате какво имам предвид… Родена и расла в един от онези безумно скучни градове, в които „освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи“, а именно китния микрокосмос, наречен Севлиево. Най-странното е, че аз не успях да се влюбя там, а в София, и то в севлиевец!

Израснала съм без братя или сестри, но това не значи, че съм била глезено дете. Баба ми Елена се опитваше да ме глези (впрочем тя и до днес прави опити), но на мен това никак не ми се нравеше. Исках още от малка да се отнасят към мен като със зрял човек. 4-5-годишна вече бях започнала да проявявам стабилен характер (все пак съм дъщеря на Бесните!). Спомням си веднъж… майка ми и баща ми се бяха събрали с приятели и бяха надули AC/DC или Deep Purple (или нещо от сорта, защото приятелите на баща ми бяха върли хеви металюги, които сега… слушат чалга!), а мен, естествено, са ме пратили да спя. Как се спи при тия „резачки“?!

Станах аз, отворих широко вратата на хола и стъписах всички с крясък: Тук някои хора се опитват да спят! След което, моментално затръшнах вратата, през която се бях появила преди малко в целия си блясък- с разчорлена коса, дълга, влачеща се по земята нощница и с най-намръщената възможна физиономия… Представихте ли си картинката? Зловещо… След няколко секунди музиката бе намалена и аз си легнах спокойно.

Казват, била съм „будно и умно дете“. Нещо не ми се вярва, имайки предвид, че не винаги използвам максималния потенциал на нервните си клетки и дори от време на време ги унищожавам с алкохол. Иначе… ненавиждам цигарите! Имах един период от една седмица в пети клас, когато пропуших, за да се впиша сред останалите „готини“ младежи и девойки. После реших, че не си заслужават тази жертва и престанах. Наркотици не употребявам – аз съм си природно надрусана! Имам предвид, че не ми трябва разни там треволяци и синтетики, за да се чувствам fabulous! Всъщност, като се замисля… има един наркотик, към който съм безвъзвратно пристрастена – шоколад. Както пише Фредерик Бегбеде в „Мемоари на един откачен младеж“: „Днес съм наясно, че ще си умра от естествена смърт (от свръхдоза бъргери).“ В моя случай – от свръхдоза шоколад!

Ранните ми тийнейджърски години преминаха сравнително спокойно – без напивания, от които остават само бели петна, без безразборен секс, без татуировки и безброй пиърсинги. Имах само по една злополучна дупка на всяко ухо. Злополучна, защото едва не изревах от болка, когато слабичката, черноока дама ми пробиваше ушите. Хладнокръвна до немай-къде, стои насреща ми и вика: „Нали не боли?“. Какво можех да кажа, освен: Не, не боли… много. Няма да й се давам я, казах си – аз да не съм лигла!

Личностните ми характеристики не се простираха далеч. В общи линии бях мрачна, затворена, егоистична, асоциална, ексцентрична, но въпреки това емоционална, чаровна, любопитна, талантлива, умна, прилично изглеждаща млада дама. Нямах много приятели, просто, защото не излизах често. Не излизах, защото забавех ли се с повече от час, у нас настъпваше дива паника – къде съм ходила, с кого съм била, защо съм се забавила, с полиция щели да тръгнат да ме търсят вече. Веднъж баща ми дори дойде да ме прибере от детска дискотека. Голям срам брах…

По някое време започна да ми прищраква, че майка ми е прекалено деспотична и че именно тя е тази, която дърпа конците в живота ми. Тогава започнаха скандалите. Не можех и не мога да си обясня защо майка ми иска да ме превърне в точно копие на самата себе си… Исках да бъда свободна! Прииска ми се дори да избягам от вкъщи. На няколко пъти го обмислях, дори в най- дребни детайли, но… реших, че имам по-големи шансове да стане човек от мен, ако остана у дома и се правя на добро момиче. Бях права (вероятно)!

Захванах се с книгите. Четях много, до късно, но рядко това бяха уроците ми… Затова сега си нося последствията (очилата) от четенето по нощите… Що се отнася до предпочитанията ми по отношение на четивото – обикновено поезията ме отегчава до крайност! Буквално се насилвам да чета, иначе добре написаните, строфи (или пък прескачам през ред). Ненавиждам любовните романи и научната фантастика. Обожавам късите разкази, пропитите с психологизъм романи, философската литература.

Аз самата съм правила опити да пиша какво ли не – от стихове през приказки до разкази, романи и мемоари. Прекалено бързо ми омръзва обаче. А и предпочитам да чета книгите, не толкова да ги пиша. В този смисъл литературата, наред с музиката, отчасти физиката, психологията, философията, фотографията, колажите, пеенето, танците, татуировките и… барабанистите, остава и до днес голяма моя слабост.

Казват, че човек има само две големи любови в живота си. Ако това е така, значи с мен е свършено – аз вече съм изживяла своите. Двама млади господа, в които съм била влюбена трайно и е имало защо… Не, че се влюбвам лесно, а и досега съм казвала „обичам те“ само на един-единствен мъж. Най-голямата грешка в живота ми! Изплаших го… Няма да забравя, известно време след като му бях признала какво изпитвам, се бях прибрала в Севлиево и гостувах на баба Елена. Говорехме си „по женски“- за мъже, презервативи, противозачатъчни, за нежелана бременност и последствията от нея, за брака и как не трябва да бързам да се „женя“ (омъжвам); за това как не можем да се спогаждаме с мъжете, но не можем да живеем и без тях. Тя ми каза: „Десе, никога, ама никога, бабе, не казвай на мъж, че го обичаш! Трябва той да тича подир теб…“

Стомахът ми се сви, поех дълбоко въздух и изпръхтях: Късно е вече!

Понякога си мисля, че животът ми е по-странен и от филм на Федерико Фелини… Настъпват такива неочаквани обрати, че въобще не бих си позволила да прогнозирам какво би ми се случило в недотам далечното бъдеще…

______________________________________________________________

П.П. Материалът е писан като разработка за спецкурс, наречен „Смехът като осъзнаване“ при проф. Любен Сивилов. Нанесени са някои дребни промени.

Това, разбира се, е само една малка част от всичко, което бих могла да напиша за себе си, но нямам усещането, че се справям достатъчно добре със смешното писане.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s