Още едно откритие

Преди няколко години, когато започнах да пиша есе на тема „Моят немой театър“, свързан с монолога, който щях да сътворя и изиграя на сцената на „@лма @лтер“, попитах няколко колеги какво е театърът. Пуснах един празен лист и зачаках да видя какво ще отговорят.

Една мацка, която учеше психология по това време, но слушаше някои от нашите лекции, написа следното:

Правят го хора с излинели жестове, режисьори със сини коси, вкарват мечки на сцената и бумтят. След края няма завеса, завесата я изядоха молците, отгледани в главите на сценаристите. И все пак, те играят боси! Студът се приклещва в стъпълата им, катери се нагоре, и излиза през репликите им, превърнат в кълба пара. Това случайно ли е, или поредния психоефект? На сцената се катерят вампири и гъсеници, а никой не забелязва колко е студено. В мракът ръцете им просветват. Студът е единственото, което ги обединява, а кълбетата пара са в ролята на субтитри.

Намерих късчето хартия, надраскано с безформени букви сред купищата изрезки от вестници и списания, които използвам за колажите си. Тя е била права тогава, но аз… леко се бях засегнала от този й коментар, защото тогава се занимавах с театър… После си дадох вид, че няма значение какво мислят другите за онова, което правя… Важното беше как аз се чувствам.

Интересното е, че съм запазила само нейния отговор, сред множеството други.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s