Ентусиазмът

Напоследък все по- често засичам Ивайло Добрев в 280. Всеки път, когато разговаряме, ми става страшно интересно и го отрупвам с купища въпроси. Ивайло е от онези хора, които блестят с забележителна памет и попиват като гъба всичко, но освен това, той съумява да свързва информацията с непоклатима лекота и да прескача от тема в тема, без да нарушава връзката помежду им. Внушителна ерудиция.

Вчера в автобуса стана дума за Розенкройцер и дъщеря му Аврора, която познаваме и двамата. За малка книжка с поезия на автора, която ще бъде преиздадена. Нямаше как да не стане въпрос за театър и как той трябва да бъде по- скоро performance на открито, отколкото в затворена зала, където всичко е твърде преднамерено и голяма част от (съ)преживяването е обезличено. Стана дума и за кино, за Явор, за финансирането на проекти, за курса за сценаристи, за идеите, които поставяме аз и Джоки.

После Ивайло сподели как написал разказ, по случка, която му се сторила много особена. „Странна работа…” :) Прибирал се той към вкъщи и на една от стените в блока бил поставен лист с надпис: „Липсваш на някого”. Ивайло се учудил, въпреки че знаел, че това не се отнася до него, но решил да проследи останалите бележки. Последният надпис бил сложен на врата, в дъното на коридора, на петия етаж: „ А сега влез”. Ивайло се поколебал. Качил се в стаята си. След малко обаче пак слязъл долу и отново препрочел бележките. Прибрал се, но започнал да размишлява, че вероятно е пропуснал някой от надписите, че е възможно да е трябвало да бъде по- смел. А какво ли щял да открие зад онази врата… Върнал се и установил, че наистина е пропуснал една от бележките, която сочела към стая на втория етаж…

Та, по повод на тази случка, започнахме да нищим темата за ентусиазма и как човек сам си го причинява. Как те обзема силно въодушевление от неща, които не си очаквал да ти се случат. Тогава на мен ми хрумна, че точно това е което правя със себе си, когато реша, че съм влюбена- самонавивам се…Попитах Ивайло дали мисли, че ентусиазмът е онова, което наричаме любов. Той отсече, без да се замисля, че несъмнено е така. Спомена за Соловьов и как именно този автор говори за това как се влюбваме в идеала за човека, а не в самия човек и как полагаме очакванията си с надежда, че те са точно такива, каквито ги мислим. Това малко ми напомня на една книга на Барбара де Анджелис и… на моята субектна онтологизация за (само)заблудата…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s