Колко мъка има по тоя град…

Днес отидох до една от Costa кафетериите, за да попиша… Седнах на една от масите, извън заведението. Две циганчета се приближиха. Едното отиде при двойка, която седеше на масата зад мен, а другото се изправи пред моя милост и подаде шепичка. Обеща да ми изрецитира стихотворение. Слисах се, когато момченцето сложи ръка на сърцето си и задекламира „Родна стряха“ на Ран Босилек… Сърцето ми се сви… Искаше ми се да го разпитам откъде е научил  стихчето, къде живее… В този момент, дойде един новак от заведението и пропъди детето…

Вметка: Физиономията на момченцето ми беше позната… Мисля, че съм му давала някакви стотинки преди… Тогава ми се стори много възпитано дете… Доколкото си спомням, ми пожела да си намеря добър батко… Малко след това засякох Барона, който кресна на детето, което отново бе дошло да проси. Циганчето се обърна към мен и ми каза: „Този батко не е за теб… Намери си добър…“

На спирката на 280 пък, престарял музикант с редки зъби, бяла тениска и къси гащета, свиреше на акордеон руски (военни) песни. Звучеше като Висоцки. Човекът пееше вярно и дори трогателно…

Също толкова трогателно, колкото дядото, който свири на кавал при НДК за жълти стотинки…

– Ех, поетичен град тая София… – рече Биляна Русева…

Поетичен, но измъчен…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s