Куха омраза*

helping hand

Преди малко повече от седмица станах свидетел на една доста неприятна сцена. Бях ходила да се видя с приятелка след работа и се качих на автобус номер 9 от Спортната палата към квартал „Гео Милев“. Влязох от първата врата, за да мога да си взема билет, а докато шофьорът ми го подаваше, дочух едно момче на видима възраст около 19-20 години да казва на свой приятел:

Мразя ги в червата тия сирийци! Направо не мога да ги гледам.

Момчето стрелкаше с гневен поглед мъж с леко мургава кожа, който придружаваше три деца.

Не можеш да гледаш най-обикновен човек и няколко хлапета с ученически раници? Мразиш ги? Че защо? Какво са ти направили? Да не би с нещо да са те нагрубили? Нападнаха ли те? Как въобще разбра, че са сирийци? Можеш ли да подкрепиш с каквито и да било аргументи това кухо изказване? 

Човекът, към когото бе отправена обидата, дори не се обърна. Мен обаче силно ме подразни този необоснован коментар и бях готова да се разкрещя на момъка, че няма основания да говори така на хора, които не познава и които нищо не са му направили. Секунда по-късно обаче овладях гнева си и си казах, че ако реагирам агресивно на неговата така наречена „омраза“, с нищо няма да се различавам от него.

Двоумях се как да постъпя, тъй като ми се стори, че смислен диалог с него няма да мога да проведа. Само се радвам, че не се стигна до ексцесии. И все пак ми се стори странно, че това да си чужденец или бежанец бе достатъчно основание за омраза от страна на това момче. Да, странно, защото младите хора вече имат много повече възможности да пътуват, особено в студентските години, да се сблъскват с други култури. Това малко или много пречупва светогледа им и ги прави по-толерантни. Такова закостеняло мислене нямат дори и бабите по границата с Турция, които посрещат търсещите убежище, и то не с тояги и брадви, а с хляб и сол. И с вафли – за децата.

Със сигурност обаче знам, че медиите имаха пръст в създаването на негативно отношение срещу търсещите убежище още в началото на бежанската вълна. Следях този процес отблизо и с отвращение. Дори се чувствах омерзена, че някои издания слагат още по-мазно, черно петно върху журналистическата професия с публикациите си. Умишлено предизвиканата истерия придоби чудовищни размери. За отрицателно време езикът на омразата от спорадични коментари на недоброжелатели в социалните мрежи, се пренесе по първите страници на вестниците и в онлайн изданията.

Нека си представим за миг, че ние сме изправени пред ситуация, в която трябва да бягаме от война. Как бихме действали тогава? Как щяха да ни приемат в чужда държава? Щеше ли да ни е комфортно да живеем в изолация от обществото или да се блъскаме по няколко семейства в една стая? Щяха ли да обвиняват, че източваме авоарите на страната, в която сме потърсили убежище? Щяха ли да гонят децата от училище?

Неотдавна по повод на един негативен материал срещу бежанците написах на стената си във Фейсбук, че България за тези хора е един малък концлагер. Истината обаче е, че всички ни тикат към газовите камери. И е хубаво да го осъзнаем и да започнем да си помагаме, независимо от етнос, религия, пол, възраст, сексуална ориентация или каквито други признаци искате, защото държавата отдавна е абдикирала и помощ от нея едва ли можем да очакваме.

* Тема с продължение

П. П. Текстът бе публикуван и в онлайн списанието „Политики“ на Институт „Отворено общество“ в края на миналата година в специален брой, посветен на борбата с речта на омразата.

Advertisements

One thought on “Куха омраза*

  1. Pingback: Човечност | Order in the chaos

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s