От „малките гари към смъртта“ до шанса за нов живот*

12592574_1151095774923149_5983086102109313885_n

Смразяващите кръвта кадри от документалния разказ „Изоставените деца на България“ на британската журналистка Кейт Блюет, излъчен за пръв път през 2007 г., отвориха широко затворените очи на българското общество. Лентата пресъздаде оковаващата изолация, загробващата нищета и зверското насилие, на което са били подложени 65 български деца и младежи с тежки физически и ментални увреждания в село Могилино. Капсулирането и неглижирането на „живите скелети“ бе довело дори до развиване на психични разстройства при немалко от тях.

Преди по-малко от девет години някои политици съзряха в този филм „щрих от антибългарска кампания“ и настояха, че той цели да опетни името на страната ни, и по-конкретно да настрои негативно британците към потенциалните български емигранти. В същото време ние, данъкоплатците, си дадохме сметка, че сме се превърнали в съучастници в чудовищни престъпления спрямо тези деца. Държавата бе абдикирала от задължението си да полага грижи за тях, но от нашите данъци е заделяла жалки огризки за тези хлапета, които години наред са се лутали в мъглата на забравата.

На съвестта на тогавашните управници ще тежи смъртта на стотици млади хора, починали в медико-социалните институции, макар че при много от тях фаталният изход е можел да бъде избегнат. Един от най-фрапиращите случаи е този на 15-годишната Анета, която загива през 2006 г. заради перфорация на стомаха. В болницата при операция, която не успява да спаси момичето, медиците изваждат от него 25 стелки за обувки, 8 парцала, 3 дунапренени гъби, 6 чорапа, 3 парчета хартия и 3 камъка с големина около 3-4 см… Симптом за безсилието на държавата да се справи с проблема, а и за това колко недъгаво е законодателството ни, е фактът, че прокуратурата не намира отговорни не само за този, но и за безброй много подобни смъртни случаи.

Каквато и да е била целта на филма, ефектът от него е безспорен. Той даде мощен тласък за старта на деинституционализацията не само на онеправданите млади хора от специализираните институции у нас, но и на онези от „домовете“ за деца, лишени от родителски грижи. От „бунищата за забравени хора“, от „малките гари към смъртта“, в които се бяха превърнали тези институции, децата започнаха да се пренасочват към центрове от семеен тип, в които – основно по проекти – започна да им се осигурява специализирана грижа и рехабилитация.

„През 2010 г. българското правителство прие документ „Визия за деинституционализация на децата на Република България“. Тогава за пръв път управляващите дадоха заявка не за реформиране и преструктуриране на домовете за деца, а за тяхното закриване. До 2025 г. и последното дете от дом трябва да бъде изведено и Министерският съвет да излезе с решение, с което се закрива и последната институция“, коментира Иванка Шалапатова, изпълнителен директор на фондация „За нашите деца“.

Въпреки смелите амбиции на властимащите, текстът сам по себе си не даде реално решение на проблема с изоставянето на хлапетата, особено тези с тежки увреждания. И резултатите са налице – само през 2014 г. в специализираните социални институции са постъпили 1042 деца, като 924 от тях са в първата година от своя живот. От януари до септември 2015 г. отделите за „Закрила на детето“ са работили по 3144 нови случая, свързани с превенция на изоставянето. Успешно приключват едва 2286 от тях.

От фондацията също работят усилено, за да преобърнат негативната тенденция, отчитайки, че само през миналата година са променили съдбите на общо 1290 деца. Освен това всяка година помагат на близо 300 деца да останат с биологичните си родители. В немалка част от случаите се оказва, че поради бедност семействата не могат да поемат отглеждането на децата и прехвърлят тази отговорност на държавата.

Тя, от своя страна, започва да буксува, тъй като не може да поеме целия този товар – нито финансово, нито чрез предоставяне на високопрофесионални грижи за всички нуждаещи се. Тогава възниква въпросът какво системата за закрила на детето и самото общество предоставят като алтернатива на социалните институции.

„Една широка практика, много разпространена в други държави, е да има едно междинно място, в което да преживява детето под грижата на семейство, както и с подкрепа от професионалисти. Но ако детето е до 7-годишна възраст, тази грижа трябва да бъде краткосрочна“, категорична е Шалапатова.

Преди няколко години от фондация „За нашите деца“ успяват да създадат защитено жилище, в което да отглеждат хлапета, останали без родителска грижа. Наскоро активистите за опазване на правата на децата отбелязаха пореден успех с откриването на Детска къща. В нея в рамките на около половина година могат да бъдат отглеждани както новородени бебета, така и деца до 7-годишна възраст. Целта на организацията е да предотврати изоставянето на малчугани и евентуалното им приемане в социални институции, като подпомогне биологичните им родители, намери приемни семейства за тях или да спомогне за осиновяването на невръстните деца.

Създаването на центъра от семеен тип „Детство“, който отвори врати на 25 март, стана възможно благодарение на безвъзмездно дарение на парцел от Столичния общински съвет. Съмишленици,  социално отговорни компании и филантропи събраха средства в размер на 557 155 лв., а заедно с това бяха предоставени безвъзмездни услуги и материали, които се равняват на 47 780 лв.

12240143_1152054694827257_8077490689761877114_n

„Това е една история, която сега дава знак на държавните институции, че този тип дейност и грижа за малките деца може да стане национална практика. Добре би било, след като бизнеса се включи, частни дарители се включиха, а ние демонстрирахме успеха на този модел, държавата да поеме своята отговорност. Там, където има други изоставени деца или деца, чиито семейства изпитват временна невъзможност да се грижат за тях, този модел да се създаде“, натърти Шалапатова.

Според нея Детската къща е временен пристан, който обаче организира грижата за децата и техния живот по най-цивилизования начин. В момента за 6 деца се грижат Силвия и Ивайло Иванови, които живеят в жилището заедно с по-малката си дъщеря. Преди това 4 деца са били върнати в билологичните си семейства, а още 4 хлапета са намерили своите приемни родилите. До този момент 13 деца са били осиновени, като един от последните случаи е този на Мони. Детето постъпва в къщата, когато е едва на 20 дни. Майка му е непълнолетна и не е подготвена да се грижи за него. Благодарение на семейство Иванови, плашливото бебе започва да общува с непознати по-лесно и се развива нормално за възрастта си. Не след дълго детето намира и своите бъдещи родители, като не спира да им се усмихва още при първата си среща с тях.

За да продължава да работи този модел, трябва да се регламентира това как общините да делегират правомощия на неправителствените организации и фондации, които да предоставят услуги за деца в риск. Проблемът тук обаче е, че българските политици все още изчисляват какви ще са потенциалните разходи на държавата, вместо да се фокусират върху потенциалния приход от инвестирането в бъдещето на младите хора.

Оказва се, че процентът на децата, които стават пълнолетни и излизат от приемни семейства, а след това завършват висше образование, е в пъти по-голям в сравнение с техните връстници, които излизат от център за настаняване от семеен тип или от специализирани институции. „Тези данни идват, за да ни посочат, че стартът в образованието, респективно в трудовата реализация след това, който дава приемното семейство на едно дете, в сравнение със старта, който дава специализираната институция или центровете за настаняване от семеен тип, е в пъти по-силен“, подчерта Шалапатова.

В момента броят на приемните семейства у нас е над 2000, което е огромен успех в сравнение с началото през 2001 – 2002 г. Централизирането на приемната грижа обаче няма да изиграе добра роля в тежката подмяна на всички социални институции. Има сериозни притеснения, че целият конструкт на приемна грижа няма да издържи финансово, тъй като държавата не разполага с достатъчно средства. На този етап той се поддържа с европейски средства, които се насочват от Министерството на труда и социалната грижа, в частност Агенцията за социално подпомагане. Въпреки всичко казано дотук, държавата все още не е намерила най-адекватния отговор на въпроса какъв трябва да е мандатът и каква да е ролята на организациите, които имат желание да се превърнат в легитимен партньор на държавата в процеса на деинституционализация.

Освен всички останало, за много родители помощта на психолозите и социалните работници от фондацията е мощен стимул да задържат детето си, независимо през какви трудности се изправят. „Второто ни дете се роди и две години по-късно разбрахме, че страда от много рядко генетично заболяване“, разказа 37-годишната Цвета Иванова. Митохондриалната болест, от която е засегната 4-годишната й дъщеря, е нелечима. Прогнозите при подобни случаи са, че пациентът ще живее между 2 и 4 години. Въпреки всичко семейството намира алтернативи да подобри състоянието на детето. Всяка седмица момиченцето се подлага на индивидуална музикотерапия и се чувства много добре.

„Такива деца трябва да имат шанс да останат в семействата си. Каквото и да е детето, няма нищо по-добро от това да бъде отглеждано в биологичното си семейство. Това е шанс както за него, така и за самото семейство. Защото в такива кризисни ситуации – писали са го много философи – човек израства, минава през личностен катарзис“, споделя майката.

За благосъстоянието на своята сестра се грижи и 9-годишният Иван, който е на мнение, че подобни проблеми не бива да разединяват хората. Според него всички се сблъскват с тежки ситуации, макар и те да са от различно естество. „Искам да съм стълб на семейството“, обясни той и допълни, че често помага на своите родители да се справят с трудните моменти. Той определя борбата с мъката като кула, която строиш всеки ден. Ако позволиш тя да се срине, трябва да започнеш отново да полагаш тухлите.

Дали пък стигмата, която висне над децата от институциите, над младежите със специални потребности, над хората с увреждания, няма да бъде разбира на пух и прах, ако повече хора разсъждаваха като това 9-годишно дете? Дали държавата няма нужда да заеме неговия модел в процеса на деинституционализация и в партньорство с неправителствения сектор изгради онази висока кула, от която децата от социалните институции да видят по-широки хоризонти и да повярват, че им е даден шанс за нов живот.

* Текстът е публикуван с доста съкращения в „Апостроф“ към списание a-specto. Позволявам си да го публикувам тук, тъй като на хартия – в този си вид – ми звучи прекалено сухо.

Фотографии Фондация „За нашите деца“

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s